Легенди за Хисаря

Началото

Потънал в скръб велик император. Траур потулил белокаменния му замък. В безнадеждни гърчове, на смъртен одър ридаела красива императрица. Незнайна болест отброявала последните й дни. Куриери, вестоносци и оракули шетали по необятната земя и търсели лечители. Никаква вест, никаква утеха.

Повехнал трак, узнал за скръбта на великия владетел, отишъл сам в двореца. Лисичи калпак потулял главата чак до ушите, а изтъркан плащ прикривал мършавите му рамене. Въвели го при болната. Той повдигнал леко клепачите й, притиснал с длан под жлъчката и peв изпълнил двореца. Копиеносците се възправили, но болната им господарка едвам вдигнала ръка за пощада. Тя се отпуснала в дълбок сън. Чак тогава тракът се обърнал към императора:

— Има цяр, само един… Още сега тръгнете все на изток, докато стигнете реката Хеброс. Един ден път на север от нея ще найдете топли извори. Нека се къпе в тях и пие от водата им!

— Каква да е наградата ти? — запитал императорът.

— Никаква. Едно само искам — живейте в мир с братята ми там!

И чудото станало. Императрицата започнала да се къпе в топлата вода и да пие от нея така, както бе казал старецът. Тя възвърнала съня си, после дошло и здравето. Магия сякаш обвързала императора за този край. И той изградил там хубав и богат град, който сетне нарекли Аугусте. Всичко имало в него: и за разкошния живот на богатите, и за развратните им нощи.

Едно само не постигнали римляните — мир с траките, отседнали преди тях край изворите. А не могли да нарушат клетвата, дадена от императора на стария знахар.

– Ние сме стопани на тези земи – отвръщали винаги траките – идвайте тук, когато болест Ви гони, бъдете ни гости, а не господари!…

____________________________________________________________________________________________

Историята на град Хисар е свързана предимно с римската империя. Когато пристигат по тези земи, римляните намират тук малко тракийско селище. Но популярността на лечебните му извори определя трайно интереса на римските управници. Градът е превърнат в административен център и през ІІІ в. е ограден с крепостна стена. Смята се, че тогава градът се е наричал Аугусте. От този период е запазен латински тухлен надпис, който говори за построяването на баня в чест на римските императори Максимилиан Галери и Лациний баща /края на ІІІ и началото на ІV в./.

По време на готските нападения в края на ІІІ в. градът е разрушен и опожарен. Възстановяването му в началото на ІV в. се свързва с император Диоклециан и получава неговото име Диоклецианопол. Той е бил трети по големина град в провинция Тракия след Филипопол /Пловдив/ и Берое /Стара Загора/. Диоклецианопол бил изграден според всички изисквания на римското градоустройство – с широки и прави улици, украсени със статуи на богове, с мраморни бани, с красиви дворци и вили за римската аристокрация. За да бъде защитен от вражески нападения, е бил обграден с крепостна стена, издигната от сръчните ръце на тракийските майстори. Тя е една от най-добре съхранилите се от този тип паметници не само в България, но и на целия Балкански полуостров! Крепостта има форма на почти правилен четириъгълник. Изградена е със смесена зидария с пояси от четири реда тухли. Заедно с парапета и зъберите е била висока 12 м. Днес запазените останки от крепостта достигат 7 м. Най-добре запазени са западната и южната централна порта, която е и символ на града – Камилите. Нарича се така, защото до началото на ХХ век вратата е била разделена и приличала на две застанали една срещу друга едногърби камили.

____________________________________________________________________________________________

Малко история и за студената вода

Тристата декара земя, окована в крепостта, вече беше тясна за растящия град. Частни и обществени сгради, една от друга по-хубави и големи, никнаха извън стените. В онуй време, през първото десетилетие на четвъртия век, римляните изградиха Момина баня, за която Спирера пише: “… ослепително белият град… се е славил най-вече с Момина баня, приказка шумяща по цялата Римска империя.” Един шестнадесет метров надпис от червени тухли, иззидан в стената, на банята, остана да говори за своите създатели. Това бяха Максимиан Галери и Лациний баща, съшият онзи Максимиан, който се роди в Сердика и измина пътя от овчарската гега до императорския жезъл. Като Август за Ориента и Италия, той извърши много строежи по Дунава.

Един хубав и цъфтящ град, където лековитата вода събираше отбрания свят на империята, не можеше да бъде лишен от студена вода, така нужна за поддържане на домовете и разкошните паркове. Пък и можеха ли да се лишат от такова удобство ония, на които принадлежаха робските тълпи. И още нещо, те добре знаеха, че бездействието на покорените водеше често до бунтове. Когато всичко беше готово, а такова голямо дело не можеше да мине без подготовка, извършена от специалисти, в посока към малката планина, която възпираше погледа към Хемус, тръгна мравуняк от траки. Едни се заеха с ломния камък, нужен за градеж и за покривни плочи, други, а те бяха най-много, се захванаха с изкопа на дългия канал. Майстори спояваха камъка и тухлите с червен хоросан, както това са вършили зидарите на крепостните стени. Така за курортния град беше докарана студена вода чак от Средна гора, от върха Карасеврия. Пак по онуй време, когато блясъкът изискваше всички удобства, беше изграден канал, който извеждаше мръсната вода и нечистотиите извън града.

Обилната вода те използуваха за изящни чешми и причудливи фонтани.

____________________________________________________________________________________________

Когато българите притиснали каменните стени, ромеите се били залостили здраво вътре и не пропускали птичка да прехвръкне. Те пресушили каналите, които извеждали топлата вода извън крепостта и лагерът на българския хан останал без вода. Това затруднявало войската му през студените дни. Една привечер при българите дошла млада славянка, красива и стройна, със стомна на рамо. Попитали я какво търси при тях, а тя отвърнала, че им носи топла вода, и че ще им разкаже за тайните входове на крепостта. Като пили от водата, нападателите почувствували чудодейната й сила, защото тя ги правела бодри и нощите минавали неусетно. Това тя правела всяка вечер. При всяко нейно появяване те викали отдалече: “Топлица!… Топлица…” Славянката не разбирала езика им, но се досещала, че искат топла вода.

Една вечер тя ги свързала с първите хора на своето племе и заранта, преди да изгрее слънцето, българите атакували крепостта. Когато я превзели, славянката грабнала дългия прът с конска опашка, изкачила се като коза на най-високото място и завикала с все сила:

— От днес нататък градът ще се нарича Топлица! …

От този ден, вече с ново име, градът останал завинаги българска твърдина.

________________________________________________________________________________________

Управител на Хисаря бил закоравелият Хасан бей, комуто и аллах не можел да изчисли зулумите. Вечно обикалял из съседните села, възседнал породист кон, не за данъци и грабежи, а да съзре някоя хубавица, която да запълни мястото на по-старите в харема му. Затова жените се криели от погледа му, когато узнавали за неговото идване. Само едно момиче през тези години успяло да се укрие от нечестивия му поглед и станало чудно хубава мома. Гордеели се с нея роднините, но една тежест притискала сърцата на селяните — да не би проклетият Хасан бей да я открие. И се случило най-лошото. Съзрял я турчинът, и още на другия ден изпратил гавазите си да я доведат в харема му. Цяло село се изпроводило да моли за милост, много сълзи и много плач придружили пътя й дотам. Но нищо не могло да охлади коравата душа на управника. Още no-кораво било сърцето на младата българка. Тя се простила от живота, но за вярата си решила да се държи докрай. Какво ли не правел Хасан бей, за да я предразположи към себе си. Давал й обещания, каквито на друга жена не бил давал. Дарил й дрехи от сърма и коприна, в краката й стояли нанизи от злато и сребро. Но… нищо не помагало. Тя продължавала да не го забелязва, защото умът и душата й принадлежали на изгората, останал в селото.

Тогава турчинът решил да си отмъсти така, както никой дотогава. Поканил знатни турци от Филибето и устроил пищен обед. Когато гостите преяли и препили, домакинът заповядал да съб лекат гяурката гола, да намажат тялото й с гюлово масло и така да излезе и разнесе тавата със сладкишите.

Тези, които я познавали в харема и не веднъж виждали до къде отива гордостта й, помислили, че тя няма да изпълни волята на господаря. Очаква ли no-скоро да се хвърли от високия чардак, отколкото гола и унизена да поднесе на гостите сладкишите. Но младата българка излязла с дебелата бакърена тава върху главата си. Срамът отстъпил място на голямата й злоба, защото това, което била замислила, трябвало да се извърши.

Тя се приближила до Хасан бей спокойна, дори малко усмихната. Душата на стария турчин се поотпуснала!

— Най-сетне!… Благодаря ти, аллах!…

— Най-сетне… — повторил той и засукал дебелите си мустаци. — Дойде й умът в главата!…

Всички турци, станали от местата си и онемели от ненагледната хубост на моминското тяло. започнали да цъкат. Беят се унесъл в сладострастните си мисли за настъпващата нощ…

Когато българката дошла до него, тя издигнала още no-високо тежката тава и с всичка сила я стоварила върху голото му теме. Докато се развикали и разтюхкали гостите, Хасан бей заминал при аллаха.

— Да получи най-жестоката смърт! — решили в конака.

Една привечер в крепостта станало невероятно зрелище. Още предишния ден заптиетата издигнали висока камара със сухи дърва, а по средата й побили кол. Там докарали българката, за да бъде изгорена жива. Насъбрало се мало и голямо. Преди да я завържат за гредата, турците я съблекли гола, намазали тялото й вместо с гюлова вода с катран и я подпалили. Не се чул нито вик, нито стон. След малко всички, които гледали, онемели. Две бистри сълзи паднали от моминските очи и тозчаз изпод краката й бликнал топъл извор. Тя бавно, бавно се потопила в него.

Оттогава този извор получил името Момина сълза. Много години се търкулнали, но легендата за момата не отшумяла, защото тя била свързана с извора, който не пресъхнал.

__________________________________________________________________________________________________________

Живеели траките мирно по своите малки села, радвали се на обилните богатства, с които ги дарила природата и пеели песни в прослава на времето. Но дошли римляните и ги поробили. Построили много крепости, една от които на върха на Струпешката могила, с поглед към река Искър. Оттам наблюдавали повече от двайсет села, обхождали ги и събирали богатствата им. Ограбеното криели в едно подземие, което започвало с вход от крепостта. Изходът му от другата страна бил затворен с желязна врата и засипан с камъни. Не им стигали тези богатства, та вземали и най-хубавото от траките – техните девойки.

Един римски войник харесал най-личната девойка от селото в подножието на могилата. Но тя си имала вече свой любим и на него се била врекла. Казвала се Ситла. Римлянинът много искал да спечели любовта на Ситла, но не могъл да прекърши волята й. Единствената надежда за него останала в това да превърне любимия й в роб, да го прати в гладиаторски борби и там да го погуби. С времето тя щяла да го забрави.

Било летен месец. Слънцето прежуряло околната зеленина, а водата на езерото в подножието на могилата притихнала в очакване на радостните песни на младите тракийки. Във вечерна прохлада те берели късни летни цветя, потапяли ги във водата. Оросените цветя поднасяли на младите момци. В смях и радост минавали чудните летни вечери. Езерната вода, чиста като сълза, приемала радостта и щастието на младите и я разнасяла надолу по пътя на клокочещия поток към река Искър. Когато нощта спотайвала дневния шум, младите по двойки, хванати за ръце, отивали да споделят своя сърдечен изблик в близките шубраки. Повела своя любим и Ситла към долния край на езерото. Прескочила като кошута потока, обърнала се със сияйна усмивка, с протегнати ръце за да приеме в обятията си любимия … и усмивката замръзнала на устните й. Тя чула само отдалечаващи се тежки стъпки на хора и нищо друго…

Затъгувала момата по своята любов, залиняла. Всяка вечер тя идвала на езерото и в люти клетви хвърляла камъни по него. Искала да го затрупа. Минавали години и езерото все повече и повече се запълвало. Но изворът не пресъхвал. Водата била нужна на римляните, а сърцето на Ситла таело люта омраза срещу тях. И решила с тялото си да затули извора на езерото.

В една ясна вечер, когато луната се оглеждала във водата на езерото, Ситла се хвърлила в глъбините му и не излязла вече оттам. Престанала да блика от извора бистрата като сълза вода. Постепенно малкото вода на езерото пресъхнала, а траките се изселили на друго място.

Дошли нови племена по тези места. Изгонили римляните. Един техен отряд от конници пристигнал в подножието на могилата. Спрели на почивка близо до някогашното езеро. Разседлали зажаднелите коне. Освободените животни се спуснали към някогашното езеро и започнали да ровят с крака. Ровили те, ровили, докато бликнала пак бистра вода. Изглежда Ситла разбрала, че те са отмъстителите за нейната погубена любов и оттулила водите на езерото. Потекла отново по нанадолнището езерната вода. Понесла тя сълзите на любовта, бликаща от очите на Ситла.

Хората построили чешма с няколко чучура. И сега там идват морни пътници за да утолят жаждата си, а местните овчари разказват за голямата любов на тракийската девойка Ситла.