ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА

 

В Хисаря дойдох за първи път, доколкото си спомням, през 1946 г. м. май – значи точно преди  30 години. Дойдохме – аз със съпруга си писателят Константин Константинов със сестра си, художничката Донка Константинова – по тяхно внушение  и препоръка, тъй като те идваха тук всяка пролет. Пътувахме заедно и се настанихме в този дом, който по онова време не беше още творчески дом на писателите и нямаше тук други писатели. Тогава за първи път написах в Хисаря стихотворения /напр.: „Утро”, „Дъжд”, „Слънце” и др. /които излязоха в периодичния печат и по-късно в стихосбирката ми „Пет звезди”.

Незабравим е споменът ми от онова първо мое идване в Хисаря. От тогава аз обикнах този прекрасен кът от родината ни , тези „Славееви гори” както са ги нарекли още римляните в древността. Тук всичко  – този „Микроклимат” с въздуха си , слънцето, буйната растителност, шуртящите целебни води, тези внушаващи размисъл и поетически видения древно-исторически останки – всичко въздействува благотворно за физическото и душевно здраве на човека и за вдъхновение и творчество на поета, на писателя.

В Хисаря , в творческия дом на писателите, аз написах , освен споменатите вече, и повечето от стихотворенията в книгите ми „От бряг до бряг”,”Контрапункти” и новата, върху която сега работя, запланувана да излезе през идущата година /заглавието й засега не съм окончателно установила/.

Топло чувство и благодарност към Хисаря ще запазя до края на живота си , този единствен град – срледоточие за творчеството на българските писатели.

 

22 май, 1976 г.

 

 

Хисарска импресия

 

Обхождам пак хисарската стена

през тази ранна пролет.

Събуденият парк надига рамена

и грее с куполите златни на цъфналите храсти

като катедрала.

Дори хилядолетната развалина

е жизнерадостно запяла

с птичи гласове.

 

Какъв атавистичен зов през вековете

несетно ме превзима?

Изтръпвам с мисълта, че хилядите птички,

които тук, в развалините,

сред хоросан и камъни

са се вгнездили като в държава своя, са може би душите

на онези хиляди и хиляди незнайни

траки – роби,

които с нечовешки труд с последни сили

са крепостта градили –

за римлянина чужденец

и поробител.

Днес птичките –души на облаци излитат

и долитат, гнезда си вият,

отглеждат челяди и поколения –

и те растат

и пеят, –

и пее пролетно чрез тях сега

и крепостта.

 

Природата и времето не се боят

от най-непримиримите контрасти

и сплавят ги в хармония

за нас непостижима.

 

 

Елисавета Багряна



Like Us On Facebook

Facebook Pagelike Widget

Анкети

Получихте ли точна, ясна и разбираема информация за административната услуга която желаете да ползва?

Зареждане ... Зареждане ...